wondering

wallpapers

inspired by kiber's post

В спалнята у баба където съм прекарала първите си 12-13 години имаше (и още има) един голям фототапет, заемащ цялата огромна стена, до която е опряна двойната приста. Фототапетът е на лятна тематика - все едно че си застанал на брега на океана и измежду палмите виждаш пред теб в далечината един малък остров (точно в центъра) - изглеждащ изключително изкусително - с малки палмички, бели вълни, разбиващи се в бреговете му. И горната половина е едно свежо синьо небе с бели пухкави облачета.

Колко фантазии съм си представила на фона на този фототапет, не е истина. Първо, на какво приличат облаците - кой на чудовище, кой на лисича муцунка (след това дори съм ги сънувала в кошмарите си); после листата на палмите - едни островърхи и също в странни форми. Кой живее на острова, ама защо, ама как... Като лягах да спя задължителния следобеден сън, бях толкова близо до тапета, че все едно бях в него. И ме е забавлявал с часове. Вече съм позабравила с какво точно, но явно ми е било много интересно, щом все още ми става едно по детски мило, когато го видя.

midnight babblings

Не мога да разбера дали ми се спи или просто очите много са ми се зачервили след днешното взиране в компютъра. Винаги съм се чудела на котките как като се подпрат на задните си крака почти изправени (в типичната им поза на статуите) и почват да премрежват поглед, премрежват, затварят клепачи...и аха аха да заспят, но не. Остават си в същата поза, леко полюшвайки се.

Треската по четенето малко поотмина. Като не ми остава време да чета. Чакат ме още около 2/3 от книгата, но за тази цел ми трябват още три дни изолация, през които да не правя нищо друго освен да чета и да ям. Като миналата седмица. От една страна е скучно, от друга пък е пристрастяващо - осъзнаваш, че има много по-интересни и социални начини да си прекарваш свободното време, но не можеш да се отлепиш от монитора. Вечерта на третия ден толкова бях изпляскала, че цяла нощ съм сънувала персонажи от книгата и аз с тях, и беше едно страшно (Стивън Кинг е все пак), страшно, от години не съм спала толкова неспокойно и не съм чакала с такова огромно желание да се съмне. Но пък като четеш малко по малко на фона на BB и в паузата между два филма и ефектът съвсем се размива. Надявам се да не я чета и тази част пет месеца.

А си спрях коментарите заради спамът, който откакто Blacklist скрипта ми отказа да работи, ме флуди с по 300-400 съобщения на ден и ми писна най-накрая.

strange days - part 2

В този фатален ден, когато имам точно лев и петдесет и четири стотинки, които вече са предвидени за утре, а в хладилника се мъдрят нещастно един маргарин, 50 гр кашкавал, половин котешка консерва и чорба от леща (минималистично съставена само леща и вода). По случайност във апогея на гладната ми криза, откривам в дъното на един от шкафовете под чешмата едно бурканче бабина лютеница, сладко от смокини и бурканче зеленчукова смес, която ще се отрази идеално на лещата.

И това ако не е ka.

and the same again

Neo cntd

Не ми се пише за нищо. Не ми се пише за работата, която си върви нормално, тук-там с по някое проблемче, за да поддържам форма. Не ми се пише за книгата, която чета, защото едва едва имам време да я отворя и още съм по средата. Не ми се пише за филмите, които гледам, защото нямам вдъхновение. Макар че "Shaun of the Dead" и "The Village" бяха доста добри. Не ми се оплаква, не ми се хвали, не ми се философства, единствено ми се пише за Нео. Този път обаче само снимки. На малкия разглезен тигър.

and once again about...

Нео.

Всяка нощ към 3 часа се изпълва с особено любящи чувства към мен и мъркайки започва да си пъха главата под ръката ми, да ми души лицето и да ме гледа с едни голееми голееми очи. Ако съм прекалено умряла, за да го галя, ляга на сантиметри от мен с глава до моята върху възглавницата ми. Идилията се нарушава чак към 5.30 am, когато вече е абсолютно свеж и игриво протяга нокти към лицето ми, които не винаги съм достатъчно бърза да избегна. Следва гонене на опашката въху всяко свободно място от леглото/ пробиване на път изпод чаршафа подобно на мини къртица/ демонстративно търкаляне на най-шумните играчки под паркета и така докато не звънне часовника и не получи закуската си.

everyday stuff

Денят мина толкова забързано днес. Съзтезавах се с времето, разнасях кашони, които сега са окупирали 1/3 от стаята ми и й придават подтискащо разхвърлян вид, извинявах се на сума ти хора, че не мога да им обърна внимание. По едно време както писах хипнотизирано на компютъра в абсплютна тишина, защото този път музиката ме изнервяше, пластмасовата "обвивка" на една от луминисцентните лампи изведнъж се сгромоляса на метър от мен врърху голямата маса в центъра на стаята и се разби на десетина парчета. Пак извадих късмет. Така като гледам още една е пред падане, защото едната й страна се е наклонила. Но не мога да я стигна дори покатерена на стол, едва сега забелязвам колко неестествено високи са таваните. Ще гледам да не се застоявам около вратата на стаята.

Котаракът нещо се е кротнал тези дни и в момента се е размазал в третия си сън за този следобед върху краката ми, естествено затруднявайки максимално работата ми с компютъра, но за нищо на света не бих се поместила. Макар че като се замисля умирам от глад. Изглежда пак трябва да го водим на ветеринарен лекар - не мога да реша дали си въобразявам или не, но май козината пред ушите му е оредяла. Според моята теория има някакви "ear mites" (ушни кърлежи?) в ушите, които го дразнят и го карат да се чеше и затова леко е пооплешивял. Това е най-невинната версия от всички, които прочетох, надявам се и да е вярната. В крайна сметка няма червени петна, подутини, каквото и да е - на пръв поглед всичко си е наред. Ако можех щях да преброя проклетите косъмчета и да ги сравня утре.

Купих си 4тата част на Тъмната Кула. 14 лева - отвикнала съм да давам толкова пари за книги, може би защото главно чета от библиотеката. (Котаракът яко сънува, целият потръпва) Но прежалих ги, все пак е доста дебеличка. И със сигурност интересна.

welcome to the real world, neo

Вече близо седмица делим къщата си, а през нощта и леглото си с Нео. Според новоиздадения си здравен паспорт Нео е порода европейска котка на около 3-4 месеца - бяла на сиво-кафяво-черни петна. Озова се вкъщи след като беше намерен скимтящ от глад под една кола. Уж за малко, колкото да го нахраним, но той толкова спокойно се изпружи да спи върху леглото, че решихме да поостане още малко. След това го поизкъпахме да придобие малко вид. На следващия ден вече бях абсолютно неработоспособна и ми се плачеше при мисълта, че може да се наложи да го върнем обратно навън. След пробния период, по време на който Нео прекара сам в апартамента 2 дни без да направи нито една беля (освен че поизцапа малко банята) Нео беше официално приет като нов член на семейството. Последва ходене до ветеринарния лекар, където се разбра, че е съвсем здрав, но ще трябва да изтърпи 2 ваксинации и обезпаразитявания.

Като цяло Нео е доста поспалив. Освен когато се наяде и започне да подтичва наоколо, да ни причаква зад вратите и да подскача с разперени лапи, да гони лудо пластмасови капачки и да атакува възмутен отражението си в стъклената врата. През нощта също се държи учудващо примерно, макар че към 5-6 вече малко му омръзва да се търкаля в леглото и започва да ни побутва с лапичка по лицата и да си навира муцунката във възглавницата като мърка лекичко. Ако успеем да издържим 15тина минути, се отказва и отива да си хрупа храната и да се опитва да влезе в гардероба в хола. Когато се развихри, обича да си изпробва силата на захапката върху ръцете ни - не особено приятно преживяване и му се поскарваме - без особен успех засега.

my musical prozac

Като си пусна Laid на James и винаги се настройвам писателски. Това е като рефлекс - имам/нямам какво да кажа, трябва да пиша, докато слушам, иначе ще ми се пръсне сърцето. Преди малко докато слушах Молоко пак отворих mozilla-та, и се опитах да напиша колко прекрасно се чувствам тези дни на моята работа и как тя страхотно ми допада - заедно с лично моята си стая, озвучена с най-любимите ми дискове (мога да си пускам Kid Loco и Morcheeba и Bonobo колкото си искам и няма кой да ми каже и "копче"). И мога да отварям/затварям прозорци, когато си искам, да ям, когато си искам, да почивам, когато си искам и да се концентрирам, когато си искам. Е, когато понякое време "прегрея", ми се дощява да си поговоря с някой и понякога отскачам до съседната стая за малко компания. От време на време пък някой почуква на вратата (и чака да извикам "дА-АА-АА": което ме кара да се чувствам като някакъв директор), но няма досадници. От десет минути се чудя дали да гледам телевизия/да гледам филм на компютъра/да си наваксам със съня/да ям царевица или да попревеждам още малко. Но май просто ще си гледам хипнотизирано гардероба отсреща, докато слушам тази музика изпълнена с толкова много и толкова стари спомени.

I'm so alone tonight
My bed feels larger than when I was small
Lost in memories
Lost in all the sheets and old pillows
So alone tonight
Miss you more than I will let you know
Miss the outline of your back
Miss you breathing down my neck

James - "Out To Get You"

firestarter

Сънувах последния ден на Земята. Сънувах как един ден радиото ме събужда с новината, че поради някакъв природен катаклизъм всички ние буквално ще се запалим. Иначе жизнерадостната водеща на сутрешния блок на радио ФМ+ обяви с гробовен глас, "Добро утро, в момента температурата на въздуха в София е 15 градуса и до края на деня ще достигне 100 градуса. Мисълта, че до края на деня ще умреш беше меко казано подтискаща и много страшна. Абсолютно безизходна ситуация. Р

еших, че трябва да прекарам последните си часове при майка в Бургас и аз и още няколко човека тръгнахме с кола натам. Цялата страна беше опустяла, не срещнахме никой друг по пътя и стигнахме за необикновено кратко време. Вкъщи последва един краткотраен период на спокойствие и усещане, че всичко ще бъде наред. След това, обаче решихме, че Бургас е възможно най-лошия избор, защото морето щеше да залее целия град и още много градове след него. Решихме, че трябва да се върнем в София и да се качим на Витоша - там ще е достатъчно високо. Пак изминахме разстоянието за пренебрежимо кратко време. Малко трудно, но ни пуснаха в някакъв преграден район в планината, където имаше и други изплашени хора. Нямаше истерии, никой не плачеше, всички изглежда или се бяхме примирили с мисълта или имахме някаква надежда, че тук може би ще оцелеем. И най-накрая се събудих. Този път не ми стана по-леко както обикновено.

a win over the system

Успях! Не съм убедена какво направих и защо, но важното е, че blacklist-а проработи и вече разчистих кочината от спамъри. Мога да си легна спокойно.

btw, започвам да подозирам че abv.bg тайничко са продали своя куп e-mail адреси някоя руска спамваща компания...това е единствената поща, където получавам единствено руски спам - не много често - по 1-2 на седмица. Другият хит в тази поща са нигерийските писма. И от тях получавам поне по 1 на седмица. Не мога да си обясня как този мой акаунт е станал таргет на точно на тези две групи.

А писмото, което получих току-що меко-казано ме учуди. Руският ми не е добър и трябваше доста да се зачета, за да разбера за какво става въпрос. В крайна сметка се оказа, че някой си Михаил Корсанов се опитва да ми продаде своя книга - и то доста настоятелно - все пак e-maila му е 15K текст....

Дори реших да си запазя част от писмото преди да го изтрия. Михаил е толкова трогателно настоятелен:

"И еще просьба: не молчите, пожалуйста. Если все, что я говорю, вызывает вопросы - вполне понимаю Вас, и не призываю верить на слово. Посмотрите сами сайт книги...

А то получается, я в неопределенности - у меня явно есть ЧТО сказать, и Вам почти наверняка это было бы интересно и важно, я совсем не беру за это денег (за книги), но я никак не могу об этом узнать, Вы не отвечаете... В этих книгах действительно даются ценные и интересные советы и мысли для понимания бизнеса и психологии личной жизни, судя по отзывам читателей. Возможно даже - это одно из лучшего, что они вообще встречали в жизни в подобных книгах. Поэтому я пишу и Вам."

Поне си упражних руския. За n-ти път тази седмица. Има вероятност в петък вече да сънувам малкия червен кратък руско-български речник.

frrrrrustrated!

Отчаяно се опитвам да изръчкам MT Blacklist-а да проработи отново, но безуспешно. Директории, привилегии, правя неща, които нямам никаква представа какво вършат и въпреки всичко нищо не се променя. Чувствам се като на потъващ кораб, който бавно и неумолимо се пълни с вода. Само за 24 часа имам над 100 спам коментара, не искам да се замислям колко ще намеря утре. Сигурно ще затворя коментарите, докато не намеря някакво решение на проблема.

Последният албум на Bjork нещо не може да ми пасне, много жалко. Предполагам главно защото мелодията ми се губи някъде между хора и импровизациите. Единствено Mouths Cradle бих я слушала пак.

everything

имам бойната задача да тествам дали пак мога да блогвам. тест. този следобяд се сетих как като малка винаги исках да имам същото, което са купили на приятелката ми. Докато един тъжен ден в моята биография категорично ми отказаха да ми купят женско колело BMX като това на Невена и аз много страдах. За съжаление този случай не беше достатъчен, за да ме приземи здраво към реалността и понякога все още ми се налага да се самоубеждавам, че не мога винаги да получавам това, което ми се иска. Трябва да избереш - парче сладкиш или парче торта. И това е. край на теста.

more relaxed

Въпреки че не спах цяла нощ да го мисля този мой първи работен ден, всичко мина много безболезнено и дори приятно. Казах си "Здравей, от кога не сме се виждали" с десетки хора, обменихме holidays experience, понаваксах с изпуснатите събития, дори свърших известна работа. Малко се депресирах от факта, че новата ми колежка от един месец, с която си паснахме толкова добре са я преместили на друг етаж и сега почти няма да се виждаме. Появяват се нови лица, чийто имена се опитвам да запомня, успехът ми е променлив. След мижавия сандвич, на който изкарах целия ден (като не броя закуската в ранния час 6am), откакто съм се върнала ядох три пъти, но се утешавам с мисълта, че два от тях бяха със зеленчуци и плодове. Вече се прозявам неудържимо. Изглежда ще възстановя омразния ми навик да гушвам възглавницата още в 10 часа.

the last day off

Днес за първи път в живота си направих един мащабен backup на абсолютно всички документи на хард диска си. Малко дори се разочаровах, че не успях да напълня едно цяло cd. Чувствам се особено горда и "удовлетворена" от себе си - все едно съм играла два часа аеробика и съм яла два дни само плодове и зеленчуци. И с още по-голямо удоволствие изтрих две директории с документи около дипломната работа, които ми дразнят погледа вече година, но сърце не ми даваше да ги затрия.

Разходих се и из Технополис. Загледах някакви mp3 плейъри Diva Light и Diva Gem, а изкушението използва случая да се поотупа от праха и да се залови за работа. В такива моменти се ядосвам страшно много на себе си. Винаги, когато се окажа с около 200-300 лв в повече ми идват какви ли не идеи как да ги изхарча, вместо да си ги складирам тихо и кротко за черни дни. Или поне за следващите плащания на наема. От друга страна сега ако не си купувам глезотии, кога? Най-вероятно след 2-3 години, ще ми се наложи да давам почти всичките си пари за памперси.

team building

Спамърите много са се ожесточили. За втори път вече ми се случва да изтривам flood от по 300 спам коментари. Добре, че вече не ми се налага да ги трия ръчно един по един като преди. По време на пътуването към София вчера ми беше малко криво и меланхолично, но следобяд като изчистих цялата къща и седнах да пия кафе се почуствах отново като у дома си. Моето собствено у дома. Много приятно чувство. Днес хвърлих сума ти пари в разкрасителни мероприятия и въпреки че портмонето ми изтъня, се чуствам прекрасно. Готова да отида на работа в четвъртък с нови сили.

Вчера се срещнах с няколко колеги. Най-приказливият от тях ни засипа с подробности (да не кажа клюки) за хора от "колектива". 2/3 от хората, за които говореше изобщо още не ги познавам. Макар че знам, че по принцип е добронамерен и мил човек и разказа всичко това, защото беше подложен на настоятелен "разпит" от другите, ми стана леко неприятно. Зави ми се свят от цялата тази информация кой колко пъти се е развеждал / колко деца имал и от кой / колко работил и не работил / кой е клюкар и кой не е...Не изпитвам особено влечение да ставам неразделна част от "колектива" и да научавам житейския път на всеки един от тях. Напълно ми е достатъчно да си общувам с 2ма-3ма и с всички останали да си говоря за времето.

kisses

Чувствам се като най-първото ни лято заедно, което прекарахме ти в София, аз в Бургас и си общувахме само с чат. Това, което най-ясно си спомням е, че почти всеки път чатът завършваше със скарване (кой какво разбрал и неразбрал) и следваше сутрешно помиряване. Трудничко беше. Добре че беше само едно лято. А сега ме гонят от стаята. Обичам те, бобър.

those days...

Започна предстартовото броене. След 5 дни пак ще трябва да стана в 0630 и да се кача на автобуса за работа. Надявам се шофьорът да не ми е забравил физиономията и все пак да спре. Много много не ми се започва работа. Нещо ми е мъгляво притеснено. Но това е обичайно усещане, когато прекарам прекалено много време у дома. Inertia.

cant wait

Мина и последният ми работен ден. Утре в 0640 си хващам влакчето и след шест часа съм си у дома. И след още 20тина часа на плажа. Този момент го чакам още от юни. Най-после и аз малко да си помързелувам!

pc talk

Тази вечер смятам да си устроя една истинска *geek* night. От онези нощи преди четири години, когато почти осъмвах на неудобния стол пред старичкия лаптоп на ъгъла на масата, докато съквартирантката ми сънува сигурно осмия си подред сън. Като се има предвид, че съм станала в шест, едва ли ще издържа по-късно от 12 часа, но ще се опитам. Ще си пусна mp3ките, ще си заредя агрегатора, ще прочета бавничко всичките 1143 *technology news*, които са се насъбрали, ако ми стане много носталгично може дори да си пусна IRC (ника ми дали още е жив?). Изпитвам неистово желание погледът ми да се плъзне по думички като blogging, network tools, wikipedias и подобни. Всичко, което не мога дори да спомена, камо ли да обсъдя с новите си колеги, за които работата пред компютъра се изчерпва с word и google search. Най-големият ми културологичен шок беше с най-новата колежка, на която й обяснявах що е то copy/paste, какво е това windows, ами тази иконка internet explorer? Не че незнанието й я прави по-глупава от мен, просто имаме различни интереси. Това, за което съжалявам е, че в момента, в който вляза на работното си място, трябва да зачеркна една огромна тема от "разговорния си репертоар" и да се прехвърля на изцяло офлайн вълна. Имам някаква надежда, че мога да намеря общ език със системния им администратор, но действам полека, за да не взема много да го развълнувам. Още си спомням шока изписан на лицето му като разбра, че знам какво е IP и че се слагат точки между цифричките му.

Сега отивам да чета. Интересното ще си го записвам. Следва продължение.

dont startle me

напоследък много се стряскам. Направо подскачам четири-пет сантиметра от стола.

- преди мъничко гръдният ми кош лудо завибрира, защото си пуснах музика в слушалките без да се усетя, че силата на звука е на *макс*

- подскачам винаги, когато си оставя телефона на масата/бюрото и той вземе, че звънне. Колегите вече започват да ми се смеят.

- подскачам много сериозно, когато някой се приближи незабелязано зад мен. Особено, когато бобърът без да иска ми го причини @home. Един ден успя да ми погоди този номер цели два пъти.

Когато бях в началното училище, имахме един преподавател, който ни разказваше много страховити истории. Тогава ни се струваха страшно интересни, сега му се чудя с какъв акъл е разказвал подобни работи на такива впечатлителни хлапета като нас. (Не съм ли споменавала вече за него?) Една от историите му беше за един негов съученик, който както си бил вървял вглъбен в мислите си, едно друго момче така го стреснало, че съученикът му тотално откачил и дотук със нормалния живот. И така, пресещам се за тази история като подскачам на стола.

Другите фобии, които ми създаде този учител са от ръждиви желязни предмети и предметчета (заради съученикът му, който умрял от тетанус) и от игри с училищни пособия (заради съученикът му, чието дясно око го събирали от пода след като го уцелили с такава вещ). Вече започвам да се чудя дали този мой учител не е завършил училище единствен във випуска си без физически и психически поражения.

alone

когато се усетя, че започваш много да ми липсваш, си пускам онази песен на d3l и слушам гласа ти.

дел, благодаря ти ;)

imagine all the people

“Богатото” ми въображение продължава да си играе с мен. По едно време блаженно се заблуждавах, че може би съм го забравила някъде далече в детството, когато хленчех за щяло и нещяло в полите на баба и тя охкаше и ахкаше как съм се родила толкова чувствителна. Най-добре е, когато успееш да впрегнеш въображението в нещо полезно – да пишеш книги/музика и т.н. А не като мен...

Понякога се уморявам и се ядосвам на себе си . Защо почти винаги, когато около мен се случи нещо по-интересно, в главата ми се отприщва един бент от възможни и невъзможни последствия и ситуации, всяка от тях обгръщаща се в достатъчно реалност, за да опипа почвата – ще я бъде ли или няма да я бъде? [Какво ли ще стане ако...? А защо не...? Само да не би...?]

Като идея е интригуващо, само да не ти се случва всеки ден. Може би това не е всъщност въображение, а някаква склонност да се вкопчвам в някоя по-болезнена идея и да я превъртам напред-назад, докато не ме изплаши съвсем или не я замести нещо по-ново. Проблем е и когато въображаемите ситуации рисуват едно "по-светло бъдеще": трябва ли да само да се заблуждавам вместо да сляза на земята? Може и да е от лятото – действа отпускащо и разсейващо.

В такива случаи ме съветват “да не го мисля толкова.” Една моя приятелка има същия проблем и е голямо облекчение, когато си излеем една на друга поредните положителни или отрицателни глупости, които ни щъкат из главите и не ни дават мира. За съжаление тя сега е толкова далече, а и като го напиша в e-maila не е съвсем същото.

Най-близкия вариант е да си пусна всички песни на xmms-a (защото, винаги когато оставаме насаме rhythmbox-a ми се разсърдва) и да си избирам най-най-най-милите от тях.

“...babe's always attracted to / the things she's afraid of...miami”

утре как ще стана в шест часа, не знам.

go, bloglines, go!

Току-що написах две дълги писма и ми се изчерпа всякакво желание за писане, но като видях новия Bloglines не можах да се удържа, страхотен е! Новият дизайн много ми харесва, направо нямам търпение да разцъкам навсякъде, колкото и да не ми се седи вече пред компютъра. И те са пуснали свои блогове, активирах си и моя там - макар че се съмнявам, че ще го използвам, този все още си ми харесва. Жегите започват да влияят деструктивно и разсейващо на работата ми, все още чакам да се адаптирам, ранното ставане все по-често се съпровожда от ранно лягане, тази седмица както съм сама ще гледам да си наваксам със съня. Но първо ще гледам Хари Потър 2.

overworking?

Нещо напоследък не ми идва музата да блогвам. Може би защото не прекарвам толкова време в Интернет като преди. Или защото нямам толкова време за губене като преди. И на новата работа имам Интернет, но там го използвам само по "предназначение" - тоест никакви агрегатори, блогове и бипиемски-разсейващи концентрацията сайтове. Като се прибера вкъщи, сядам за малко да видя какво съм изпуснала и докато се обърна то станало 10 часа и на мен вече ужасно ми се е приспало. Още съм на 20тата страница от книгата, която чета и телевизия гледам драстично по-малко от преди.

Последните дни преоткривам удоволствието да общуваш и работиш с нови хора - да спориш с тях за неща, които ти или те досега са приемали за дадено, да сравнявате колко различно мислите, да навлизаш малко по малко в един изцяло нов ритъм и вид на работа. Докато на мен още всичко ми е безкрайно интересно, забелязвам как други се потискат колко скучна и рутинна е станала за тях работата им. Все още си мисля, че от самият теб зависи дали ще ти е интересно или не - ако усещаш, че зацикляш, все ще успееш да измислиш нещо ново, което да направиш и с което да разнообразиш работата си. Е, ще положиш повече усилия, които може би никой няма да оцени, но пък ако ти се чувстваш добре, какво от това... Всички се надпреварват да ме съветват как не трябва да се хвърлям да върша всичко, което някой ме помоли, но не ми влиза в задълженията; как трябва да внимавам "да не ми се качат на главата", но не могат да разберат, че на мен ми е приятно, когато съм полезна, дори и това да означава да работя повече от тях. Не знам, може би това е синдромът на новака - прекалено амбициозен и престараващ се. Ще видим.

go away bad dreams

Снощи сънувах страшни сънища. Едва едва се излюпих в 6:15 и се чувствах толкова изморена от преживяното през нощта, сякаш ми се беше случило наистина. Вече изпозабравих по-странните, но най-стряскащото беше на метро станцията.

Сънувам аз една метро станция, изглеждаща като на края на света. Няма никакви хора, макар че е доста светло наоколо. Всъщност може да се поспори дали е било гара или метро. Аз се въртя наоколо и се чудя как да стигна до площадката, от която да си взема влака. Оказва се, че пътят ми е разделен на по-малки платформи и трябва да подскачам от една на друга. Като Марио. Между платформите една тъмница, изобщо не виждам дъно или земя. Черно. Засилих се и скочих. И се усетих как падам. Адски страшно. Добре че в същия момент разбрах, че сънувам и се "спасих". "Направих" си твърда земя, върху която да стъпя. Но много се уплаших, щом още го помня толкова ясно.

Надявам се тази вечер да успея да се наспя и да не се събудя кукуряк в 7am както миналата неделя.

strange days

Първата събота и неделя (от много занапред), когато почивам, от около 2-3 години. Много приятно чувство. Нищо, че съм сама, един уикенд ще го преживея. Беше странна и приключенска седмица. За четири дни ми се случиха повече неща отколкото сигурно през последните четири месеца. Разнообразието е чудесно нещо. Колкото и да е плашещо в началото.

Тази седмица се запознах с толкова много хора, а най-учудващото е че запомних имената на почти всички. Още по-учудващо е, че и повечето от тях запомниха моето име. На старата работа, въпреки че прекарах там повече от три години, никой освен трите ми нйа-близки колежки не се обръщаше към мен по име. Дори и най-прекият ми шеф не си беше направил труда да го запомни. Изобщо, като изключим колежките ми в стаята, за цялото това време там не се сприятелих с никой друг. С никой друг не съм разменяла повече приказки, извън служебните, отколкото "здравей-здрасти". Тогава ми се виждаше нормално, а след тези четири дни - много странно. Изведнъж се оказвам сред хора, които са толкова мили и се държат толкова приятелски, и толкова много ми помагат, че направо да се чудиш на кой свят се намираш. Първите два дни първата реплика на почти всеки беше да не се притеснявам. Трябва да съм изглеждала адски изплашена и неориентирана. Но само в началото. Сега вече нямам търпение да отида на работа. Понеделник ще е първият ден сериозен работен ден, досега по-скоро се "обучавах". Малко се притеснявам дали ще оправдая очакванията, дали ще успея бързо да се адаптирам и да докажа, че наистина мога да върша работата, за която са ме взели. Но това вече е лесно. Ако трябва ще "кълва" книги по цели нощи и накрая все ще задобрея. Обичам такива логични прогресии.

spam rant

Снощи из дебрите на моя блог се е водила люта битка между спамърите и наскоро инсталирания MT-Blacklist. И макар че той е успял да покоси 13 парчета, 4-5 са се възползвали от шумотевицата и успели да пробият защитата. И трябваше ръчно да се разправям с тях.

В моята импровизирана класация на топ-спамвани записи първо място държи 'hit the penguin' - явно нещо в тази комбинация от думи действа като афродизиак на всякакви онлайн казина и те тичат, тичат да пляснат по един спам-коментар под него. На второ място е 'mobiles' - може би им звучи приятно технологично, а на трето - 'planes' - не, това не е блогът на някаква туристическа фирма, така че спрете. Иначе най-ранните записи на английски са определено предпочитани - сигурно по-лесно се откриват... И защо имам чувството, че само аз от всички БГ блогъри се радвам на такава спам популярност? Как така нито веднъж не съм открила спам коментар в блога на supudo, да речем, който също е на MT или в някой от Wordpress блоговете? Споделете с мен вашата тайна рецепта :)

clamour

Странни и не много приятни дни. Ту вали, ту не. 80% от времето е мрачно и потискащо. Няма топла вода и трябва да прибягвам до тенджери на котлона. Боли ме гърлото, но като че ли ще се размина с хремата. Боря се с бюрокрацията и разни секретарки, които се изживяват като по-големи директори от директора. Боря се с хора, които ги мързи да гледат и работят с една ръка, докато с другата чоплят семки или хапват леблебия. След два часа трябва да ходя пак на зъболекар. Спи ми се. От вчера все си мисля, че е петък.

Нямам търпение да се прибера вкъщи, да скрия дистанционното на телевизора, да си легна с книжката, а около мен да е тихо, тихо...

me vs the memory: round II

Днес срещнах една колежка от университета, с която не се бях виждала от 2-3 години. Много й се зарадвах. Не се беше променила много и лесно я познах. Но най-големият шок беше, че не можах да се сетя за името й. И досега не мога. Не мога да повярвам, че паметта ми може да ми погоди такъв номер. Не са минали десет години, все пак, а само две. Цял ден, аха-аха да се сетя и в последния момент преди проблясъка ми се изплъзва. Единственото, което успях да постигна е да реша, че името й започва с Г (или Д?) и, че не познавам друг човек с това име.

По принцип в разговор често ми излизат имена от главата, дори на хора, които срещам всеки ден. Но винаги успявам с малко повече обяснения да накарам човека отсреща да се сети. Обаче сега? Най-ужасният момент беше, когато си записвах телефонния й номер, добре че мобилния ми телефон беше по-далечко от нея и не можеше да види какво пиша.

Честно казано, нямам си и идея как да се сетя как се казва. Не върви да се обадя изневиделица на някоя друга колежка, ще изглежда много глупаво. Освен да седна да разровя лекциите. Или да се надявам, че някоя прекрасна сутрин случайно ще ми просветне.

change log

Последните ми дни на сегашната работа са изпълнени с доста разнообразни и противоречиви емоции. Днес в четири и половина ръцете ми бяха изпотени от притеснение. В пет и десет си повтарях наум колко се радвам, че се махам оттук, докато слушах как един чичко станал накриво си изкарва лошото настроение върху мен. В шест и петнайсет подскачах щастливо из коридора, доволна от себе си и от свършената работа. Сега ми е малко мъчно, че след десет дни вече няма да се поздравявам с хората, с които се разминавам по коридорите всеки ден, някой друг ще отключва вратата с моя ключ и ще сяда на моя компютър. Забавното е, че когато тръгна да си "събирам вещите" от стаята, единственото, което ще трябва да направя е да прехвърля директорията си в компютъра на диск и да изтрия директорията си във favourites. Доста "виртуално" звучи.

По принцип, не бих казала, че се страхувам от промени, понякога дори прекалено бързо и лекомислено си ги причинявам. И все пак, бях на тази работа почти четири години. И въпреки че, понякога ми беше доста скучно, като цяло те бяха много щастливи и интересни. Естествено, надявам се, че хубавите изненади тепърва предстоят.

В подобни моменти, когато се чувствам стресирана и ми е малко страшничко от това, което ми предстои, постоянно се сещам за една мисъл, с която по принцип не съм съгласна, но пък ми звучи много успокоително:

"There is no problem so big it cannot be run away from." Charles Schulz

makeup hell

Това започна като коментар, но стана прекалено дълго и реших да го преместя като пост:

Признавам си, че в някой по-мързелив ден, който със сигурност не искам да прекарам пред компютъра, но и няма с кой да изляза, няма нищо по-хубаво и релаксиращо за мен от това да се излегна с чаша кафе/ягодки/черешки и някое дебело, лъскаво женско списание, с този особен мирис на ново и неразгръщано. Толкова е леко и неангажиращо - в момента, в който прочетеш нещо - докато обърнеш страницата го забравяш. Статиите за по-добра кожа/тяло/здраве те карат да се чувстваш изпълнен с енергия и ентусиазъм (ей сега като затвориш списанието и ще започнеш да ги спазваш, толкова било лесно), едва ли не със самото четене на статията те обзема усещането, че правиш нещо за себе си.

Естествено, всички тези съвети не трябва да ги приемаш абсолютно насериозно и да се стараеш да спазващ всеки един от тях, защото най-забавното е, че много често си противоречат :) Така че не бих казала, че тези списания са за глуповати жени. Глуповати са тези, които си мислят, че ако научат от корица до корица подобно списание, животът им ще стане по-добър.

Иначе вината за рекламите я носят не толкова списанията, колкото фирмите, чудещи се как да откроят продукта си - и надпреварващи се да ти свалят звезди. Проблемът е, когато наистина искаш да си купиш нещо и трябва да отсееш плявата и да се опиташ да избереш най-подходящото за теб. Адски е сложно. Защото трябва да разчиташ на 2-3 изречения на гърба на една опаковка пудра/крем и т.н. които са хвалебствени на max. И на всичките марки пише едно и също. В желанието си да открия каквато и да е разлика между два крема, например, започвам да чета дори съставките им (защо не завърших химия?). Вчера попаднах на един сайт с коментари от потребителите за козметични продукти, които са пробвали. Не е кой знае колко лесно да прецениш дали щом нещо се е харесало или не на 10 жени, ще се хареса и на теб, но все пак е крачка напред. Отивам да чета и да реша какви сенки да си купя. Или пък да си купя пудра? Да не говорим колко изкушаващо звучат коментарите за някой от гланцовете за устни... Изобщо, сърфирането из козметични сайтове е едно от най-деструктивните неща, които можеш да причиниш на заплатата си.

whats wrong with you people?

Попадна ми майския брой на списание Ева. Добре, преглътнах и дори от скука изчетох всичките реклами на кремчета/лосиони/червила със знайни и незнайни току-що открити и невероятно здравословни и ефективни съставки.

Но когато стигнах до блузата "Mammut от специална дишаща материя с термо контрол и UV защита" се предадох. Докъде можете да стигнете в усилията си да ми пробутате някоя тениска? Свикнах с червилата с UV защита, с кремовете, със сенките, с пудрите, може и такива лакове за нокти да има, знам ли, но блузи?? Слезте на земята!

travelling to thailand

Четейки поста на Лео, отново се сетих за последния си сън тази сутрин - беше много колоритен и запомнящ се.

Бях на летището с една сравнително възрастна двойка - не бяха родителите ми, нито колеги, но се познавахме и щяхме да пътуваме заедно нанякъде - все още не знаех закъде. Мотаейки се из летището се оказа, че първо трябва да си направим ваксинации. Отидохме в една стаичка, където трябваше да разберем дали трябва да си направим ваксини срещу ебола. Лекарката ни отговори, че не е задължително, освен това ако организмът не е достатъчно здрав, за да се справи с антителата във ваксината може наистина да се разболее. Много дълго време се чудехме, особено аз - да се ваксинираме ли, да не се ли ваксинираме, накрая се отказахме. Най-сетне ги попитах закъде пътуваме и жената много щастлива ми отговори, че отиваме в Тайланд. Изпаднах в невероятно въодушевление. "Тайланд, в Южна Америка?", ги питам аз. "Да, в Южна Америка." "Значи ни очаква доста дълъг полет над океана?" "Да, точно." Чувствах се прекрасно и страшно ентусиазирана. Тръгнахме към check-in-а - най-странното беше, че вместо паспорти всеки имаше по един кочан с листи с информацията за полета, в долната част, на които имаше по една съвсем неясна черно-бяла снимка. Служителите на летището си късаха от този кочан листите, които ги интересуваха и така се придвижвахме към самолета. Естествено, точно преди да стъпя в самолета, взе да ми става ясно, че просто сънувам, и се събудих.

И досега не мога да се отърся от съжалението, че всичко е било само сън, а част от еуфорията още ме държи. Може би сънят означава, че ме чака пътуване? Едва ли. Никакви пътувания не се задават на хоризонта. Колкото и да ми се иска.

И да, знам, че Тайланд всъщност е в Азия, но точно преди да заспя по бтв се питаха коя е втората по големина река в Южна Америка. Сигурно затова ;)

payday

От тази новина ми стана малко тъжно. Представяш ли си, по някаква гадна случайност да се разболееш от една от най-смъртоносните болести на света и да си умреш само след десетина дена, изолиран сам в някаква сива стая...

Иначе днес денят е хубав. Спокоен. Навън топло - вътре студено. Тормозят ме само две неща: новият ми зъб, вече втори ден не иска да си пасне с останалите и през две минути се сещам за него; и мисълта как да разпределя останалите ми стотинки, така че да хем да си хапна нещо за вечеря, хем да издържа финансово утре до заплатата. А утре ще е велик ден. Денят на Голямото Харчене. Денят, в който без да искам, докато си платя традиционните ежемесечни разходи, се прибирам вкъщи с много по-малко пари, отколкото ми се иска. Мечтая си за времето, когато след месечното изцеждане, ще ми остават достатъчно пари, за да си купя нещо за себе си. Да се поглезя без след това да се чувствам адски виновна. Но, има надежда.

nice day

Днес се чувствам много хубаво. Не знам защо. Дори и пътуването в грозния раздрънкан рейс ми беше особено приятно и изобщо не ми се слизаше. Но предчувствам, че няма да е задълго освен ако не си намеря нещо интересно за правене в следващите 5 часа. Днес няма почти нищо за четене. Bloglines са си измислили една много добра страница - Top Gaining Links - много лесно и удобно се ориентираш кое се чете най-много в момента.

Вкъщи пак започва филмовия маратон, защото пак изтеглих прекалено много филми. Първо гледахме "Spartan": Вал Килмър като че ли отдавна не го бях гледала. Не мога да кажа, че филмът беше изключително оригинален, но пък и не беше от най-предсказуемо праволинейните трилъри. Хареса ми, особено музиката във финалните надписи. Снощи гледахме "The Way of the Gun": едновременно комичен и жесток, с малко "Fight Club" отенък. Финалните сцени с раждането направ ми преобърнаха стомаха, но като цяло филмът беше интересен. По-различен. Краят също беше "енигматичен".

А сега трябва да се опитам да разбера какво става, когато си пропуснал и двете дати за засичане на топломерите (защото са залепили тъпата си бележка точно под всичкия junk на стената във входа). Подозирам, че ще трябва да плащаме допълнително, да се разправяме по телефона и после да ги чакаме с дни. Чудя се дали да не им пусна на Техем един e-mail, макар че се съмнявам през почивните дни там да се навърта някой. Но, пък от друга страна, сигурно по-малко хора пишат на mail-а, отколкото се обаждат по телефона. Така може и да ме забележат. Как мразя подобни ситуации.

icq frustration

Хмммм...нашите computer guys на работата усилено се опитват да ми усложнят живота. Първо спряха използването на mIRC/ICQ клиенти. Добре, преживях го. След време открих IcqGo, уеб-базирано Icq, което си се свързваше съвсем нормално и беше чудесна алтернатива. От една седмица, обаче изобщо не мога да заредя страницата. Явно и нея са блокирали... Не мога да кажа, че разбирам защо. Защо ще блокираш страницата на Icq, но ще оставиш страниците на всичките free сървъри? Само ме изкушават да им отмъстя като си изтегля 5-6 албума с mp3ки. И сега заради тях трябва да си губя времето да търся някакви web icq заместители. Намерих един, който обаче изглежда много странно. Получавам съобщения, но не виждам никой от icq списъка си, освен тези, които са ми пратили msg. Но какво да се прави, ще се примиря с него засега. Все пак е нещо.

to translate or not to translate?

Преводаческият ми устрем тази вечер се блъсна в внезапна дилема. Има вероятност оригиналният текст, с който разполагам да не е правилният. Има вероятност и да е. Ако започна сега да го превеждам и се окаже, че не е - утре ще ме е яд. Ако обаче си изгубя времето, и утре се окаже, че е - пак ще ме е яд. Но ще имам и двойно повече работа.

Докато минавах около Университета, ме спряха две девойки с пълни бузки и дръпнати очи. Попитаха ме дали говоря английски и аз веднага им отговорих "yeah!" изпълнена с желание да им разкажа как да стигнат до Ал. Невски. Обаче, нямаха карта. И като че ли не бързаха. Попитаха ме, дали уча в Университета. Викам, вече не. Работя ли? Да, работя. Сетих се за филма "Lost in Translation" - и те бъркаха l и r. Запознахме се. И двете имена ми прозвучаха еднакво - "сънхънзън". Стоим. Гледаме се. Започвам да се чудя какво става. Питам ги, вие учите ли в университета? Те ми отговарят с усмивка, нее. We are korean missonaries. Are you interested in [baibur] studies? Ясно. Това няма да е случайното начало на едно щастливо междуконтинентално приятелство. Но, пък нямаха нито една книга. Бяха облечени съвсем нормално. Казах им, че не съм религиозна. Те ми казаха, че религията е много важна. Сбогувахме се. Пожелаха ми "приятен ден" на български. Чудя се дали избързах с автоматичния отказ. Какво ли щяха да ми предложат?

i am oh-so-tired

Явно 23:30 ми е пределната граница на работоспособността. Въпреки че ме чакат още поне 5-6 страници превод, думичките подскачат по листа (не случайно са с големина на шрифта "8"), започвам да блокирам на най-елементарни думи, а леглото е толкова примамливо близко, че вече не мога да удържа фронта.

За утре ще си поставя поредната непостижима цел - ще навия часовника за 8 без 15. Друг е въпросът дали този път за първи път ще успея и наистина да стана. глупости вече пиша.

hospital fears - irrational?

Покрай същата bpm дискусия се сетих за един от големите ми страхове (понякога се чудя дали мога да ги събера на пръстите на двете си ръце): да родя детето си в държавна болница. Може би, донякъде страхът ми е ирационален, както всички останали, аз съм си неврозно и вечно притесняващо се за нещо същество. Прекият ми контакт с подобни болници също не е голям. Но веднъж, когато бях в една от тях, видях родилки да чакат реда си на легла в коридора. Беше зима. Разните там посетители и заблудени те подминават. Само дето не те потупват по корема. Лющещи се стени. Хлебарки. Намусени сестри, доктори и санитарки, на които им плащат прекалено малко, за да се отдадат истински на работата си...

Отделно съм чувала и достатъчно сломяващи духа истории: за безхаберни лекари, които ти слагат упойка едва, когато започнеш да припадаш, сестри, които изтърват бебето ти и то оглушава, по-добре да не продължавам. Наскоро научих, че за да те приемат в болницата задължително трябва да носиш един пакет памперси и един пакет овлажняващи кърпички. Интересното било, че всички средностатистически майки се изхвърляли да купуват от най-скъпите памперси, които се складирали всички в един шкаф и кой ти помни после кой какви памперси донесъл. Така по-бедничките бебенца се "уреждали".

От друга страна, раждането в частна клиника също не ми звучи особено привлекателно. Никога няма да забравя едно потресаващо предаване за някакъв некадърен частен лекар и частната му акушерска "клиника", който само и само да вземе повече пари и да не признае, че не може да се справи със ситуацията, не завел родилката спешно в Пирогов и тя така си и починала. В подобни клиники никога не може да си напълно сигурен дали наистина ти мислят доброто или просто искат да ти вземат повече пари.

Единият от вариантите е моята приятелка, която учи за акушерка да завърши дотогава и да се доверя на нейните грижи. Другият е да се прибера в Бургас - там градът е по-малък, майка ми е лекар, тя познава еди-кой-си, той познава еди-коя-си и така. Третият е майка ми да дойде в София и къде с бонбони, къде с уискита, къде с малки подаръчета да разчупи безизразните апатични физиономии на държавните лекари. И да ми държи ръката. Непременно.

Усещането е наистина странно. От една страна биологичният часовник отчетливо тиктака (допреди една година си мислех, че това е просто едно от тъпите клишета в романтичните филми...е, не е). От друга страна се ужасявам от мисълта за самото раждане в някоя болница. Мнооого тъпо, както казва сестра ми.

what is fact and what is fiction?

Не мога да бъда по-съгласна с Peio. Въпреки, че цялата истерия със анкетата на сайта на Aljazeera малко ме издразни (особено желанието на някои политици да симулират дейност като разпространяват листовки как да отидеш да гласуваш...това ли е най-доброто, което можете да направите?!) - сякаш ако обърнем резултата в наша полза и вече сме променили мнението на целия арабски свят... Но и това беше нещо, колкото и малко и незначително. И аз отидох да гласувам.

Подобни дискусии ме изпълват с неприятни чувства. Мога да разбера желанието да научиш повече факти. Но мисля че въпреки цялата разгорещена емоционалност (да не кажа пак 'истерия'), човек може да отсее достатъчно на брой обективни факти, върху които да изгради своята позиция. Най-елементарното, което ми идва наум: колкото и скептичен/обективен/дистанциран да си, можеш ли да повярваш, че в една цяла болница виновниците за подобна огромна по мащаби вътреболнична инфекция ще са само пет български медицински сестри? И нито една либийска санитарка, да речем? Нелепо е.

hate my memory

Преди време четох за разработването на устройство, което ще прилича на очила, които ще записват непрекъснато всичко, което виждаш. Имам спешна и крещяща нужда от подобно нещо. Открих това, но предпочитам да може да записва непрекъснато повече от 10 часа. И да не е под формата на цайси, а по-скоро нещо като брошка.

Веднъж, когато се сдобия с тази камерка няма да ми се налага да губя един час по средата на работното си време, за да ходя до вкъщи да проверявам дали съм изключила ютията.

Колкото да открия, че, да, естествено, че съм я изключила тъпата ютия.

truth or dare

Преди няколко часа, докато бях под душа и си мислех за вълненията на Del как да избегне лицемерието в блога си, се сетих за един мой приятел и за една случка с него преди около три години. Той имаше подобна стратегия - "бъдi искрен докрай, другите да се оправят". В началото беше може би малко сконфузно, но доста интересно и някак си сближаващо. И аз и другата приятелка, с която излизахме започнахме лека-полека да свикваме. Кулминацията беше една вечер в едно диско, където той срещна някаква съученичка от гимназията. Малко подпийнал, реши, че сега е моментът да захвърли всякакви лицемерни маски, долу лицемерието, долу преструвките, сега ще бъде искрен и верен на себе си и блаблабла. И докато питаше момичето как си-как я караш, й каза нещо от сорта на "знаеш ли, че аз всъщност никога не съм те харесвал". Изкрещя в ухото й сигурно е по-точна дума, защото все пак бяхме в диско. Е, на това се вика искреност. долу лицемерието. Спомням си колко объркано, стреснато, притеснено и неадекватно стана изведнъж това момиче. Тази случка за мен ще си остане най-глупавото нещо, което той е правил някога пред мен. И за съжаление, май е и най-ярката случка, с която го свързвам. Тогава си дадох сметка, че някои хора просто използват искреността като извинение за грубостта си. Те имат проблем. Те просто не знаят кога да спрат. И това определено не ги прави по-истински хора от мен. Още по-малко пък по-смели.

it's tea time

Вчера четох поредната статия възхваляваща зеления чай: този път в dieti.gbg.bg - въпреки съмнителното име, сайтът се оказа доста интересен:

"Полифенолите в чая забавят абсорбцията на съдържащия се в него кофеин, и така удължават тонизиращото действие на напитката.

Чаят съдейства на смилателните сокове в стомаха да работят по-добре. Той подпомага действието на стомашните мускули и намалява твърдостта на хранителните хапки в стомаха. Ето защо, чаят се пие най-често по време или след хранене."

И след като ме убедиха в предимствата на чая пред кафето, днес реших да се ободря сутринта със зелен чай на Пикуик вместо с обичайното кафе. Въпреки че си сложих захар вкусът му не ме очарова особено. Чаках го повече от половин час да изстине. Освен това някак си "да седна пред компютъра с чаша зелен чай и да прочета любимия си сайт" не звучи толкова сладко и примамливо, колкото "да седна пред компютъра с чаша кафе с бита сметана и да прочета любимия си сайт". Следващият път ще го пробвам с мед. Или просто ще се направя на ударена и ще си купя кафе. Явно няма да му стана фен.

very angry

[20:30] Продължавам да съм на работа. По дяволите. Искам да се излегна и да гледам Амели!

away

Днес беше изморителен ден. Но в крайна сметка успях да свърша превода, върху който работих - понякога попадам и на такъв превод, който е написан много хубаво и интересно и ми доставя голямо удоволствие да се занимавам с него, колкото и да е дълъг. Вече замина по e-mail-a, мога да си поема дълбоко дъх и да се запътвам към вкъщи. Страшно съм гладна.

От утре до петък се прибирам в другото "вкъщи", онова до морето. Вчера се чудих дали да обещая тържествено, че пет дни ще си дам пълна почивка и няма изобщо да се докосна до компютър (не че там нямаме два). От една страна звучи примамливо, от друга - не толкова лесно постижимо като се познавам. Ще видим.

spooked out

Снощи пак сънувах много психарски сън. Може би трябва да си направя нова категория *dreams*, където да изхвърлям отпадъците от кошмарите си.

Сънувах, че държа един от онези препарати за почистване на фаянс, тоалетни и т.н. Нещо се бях зачела в етикета и незнайно как реших, че става за пиене. Развих капачката и отпих 2-3 големи глътки. Беше доста сладко. В същия момент обаче ми просветна какво точно съм направила и пак погледнах етикета. Естествено, там съвсем ясно си пишеше, че юзърът изобщо НЕ трябва да си доближава устата до подобни течности. Почнах да се чудя какво да правя сега и дали ще се мре по необичайно болезнен начин. Чудих се дали трябва да пия много вода или да се опитвам да повръщам. Спрях се на втората алтернатива и докато се мъчих (няма да влизам в детайли), ми светна, че всъщност сънувам. Беше невероятно облекчение. Обикновено в такива моменти се събуждам, за да се уверя, че наистина е така, но този път моето аз в съня ми си го прие много нормално и продължи да си върши, с каквото там се занимаваше преди това. Започваме да свикваме една с друга. Дори и в този момент мога да си спомня усещането от допира на пластмасовото гърло на шишето до устните ми и вкусът - беше ягодов.

and let the fun begin!

Започнала е нова ARG игра!

AWARE:

site| quide | forum

Страхотно. Сега пак ще трябва да ходя час по-рано на работа, за да наваксвам с новите теми и загадки във unfiction форума. Ще се ядосвам, че не живея в Щатите и най-интересното се случва, докато спя. Ще си направя bookmarks директория с in-game сайтове, които ще рефрешвам през час и ще търся в google всяка втора дума, в търсене на някоя препратка към филм/книга/игра и на поредната загадка. Ще чакам по-печените участници да дестегват файлове/картинки и разшифроват мистериозни изречения, защото не така и не ги научих тези трикове. Ще допълвам url-та със каквито думи ми дойдат наум в търсене на някоя скрита страница, която да размахам като трофей във форума. Така и няма да мога да прочета последните 150 страници от "Midnight's Children". Да не говорим за книжката с advanced english expressions - така и ще си прашаса на масата в хола.

*** от друга страна, предчувствам, че отново ще бъде неконтролируемо и зарибяващо забавно! ***

butterflies and all

Снощи гледах поредния интересен филм: "The Butterfly Effect". Достатъчно срашничък на моменти, за да потърся ръка, която да хвана, но не чак стряскащ. Идеята не е невероятно оригинална, макар че сега не мога много да се сетя за други подобни филми: ако промениш нещо в миналото, то ще се отрази на настоящето. Върти ми се в главата единствено някакъв епизод на тв сериите "Зоната на Здрача", в който някакви учени бяха се завърнали във времето, в периода на динозаврите, бяха настъпили някаква пеперуда, и опааа, като се върнаха в настоящето ги чакаше неприятна изненада. Имам и някакъв спомен за разкази/книги на подобна тематика, но нищо конкретно

Когато филмът наближи към края си, стисках палци да не завърши с някой "оригинален" unhappy-end. И все пак, още имам някои неизяснени моменти от първият половин час, който иначе си беше доста приковаващ вниманието.

[А от днес вече съм на 25!]

stunned

Току-що изгледах "Dogville". Не усетих как изминаха три часа. Влюбих се в нарисуваното куче, минималистичните декори, леко насмешливият глас на разказвача и цялата театралност. Не издевателстваше над емоциите ми по същия начин, като "Танцьорка в Мрака", но ще помня героите още дълго време. Всеки един от тях.

Както завършваше една рецензия на филма: "Dogville is not a cry of rage against America — it's a cry of rage against all mankind. It demands to be seen but not to be loved."

Саркастичен, нихилистичен, дидактичен...срещнах какви ли не определения, които му прилягат в зависимост от гледната точка. За мен ще си остане като "Lord of the Flies" пренаписана с възрастни хора в главните роли.

Никол Кидман беше прекрасна. Правя си и бележка да следя всички останали филми на Пол Бетани: трябваше ми малко време, за да се сетя, че вече съм го гледала в два филма: "Master and Commander" и "Beautiful Mind", в които пак ме беше впечатлил с толкова английския си чар.

long post

Днес ми дойде някаква муза за чистене. Или, по-скоро, ако трябва да бъда съвсем честна, навсякъде подът беше потънал в прах и пръст и въпросът беше сега или никога. Толкова се разбързах, че дори оставих и закуската за след чистенето, което не беше добра идея, защото след половин час къщата започна да ми се върти пред погледа. Мразя да върша разни домакински работи точно през почивния си ден, но всички останали дни все успявам да си измисля причина да ги отложа - бързам за работа/уморена съм след работа и т.н.

Сега в пералнята се въртят някви пердета (интересно ми е дали ще оцелеят?) и дамаски, които после ще трябва да се простират и гладят. Щукна ми и амбициозната идея да измия прозорците, но вдъхновението вече лека полека започна да ме напуска и ще трябва да изчакат до следващия ми порив на къщовност.

Вчера отбелязах великия ден с филмов маратон - и без това трябваше да разчистя малко място на диска за новите филми, които съм си харесала. Започнах с "Mystic River", който беше с доста лошо качество и не можах съвсем да го оценя. Последният половин час беше тотално предвидим. Но бих го гледала и пак заради Кевин Бейкън и Шон Пен. Филмът ми напомни за Sleepers, между другото. Може би защото там пак играеше Кевин Бейкън и отново имаше тормозени деца.

Последва "Shattered Glass" - интересното е, че точно миналата година избухна подобен скандал с един от репортерите на New York Times, ако не се лъжа, който си поукрасявал статиите с измислени цитати. Изглежда е практика след като журналист се издъни по подобен начин, да напише книга какво и как станало - да не би да изпусне някой и друг долар. Филмът не беше лош, не беше скучен, но не беше и особено запомнящ се.

Най-накрая гледах "Всичко за Майка ми": досега съм живяла с илюзията, че става въпрос за някакви баби и сърцераздирателни сцени на раздяла. Най-добрият филм за вечерта, ако образът не се размазваше на критичните моменти, щеше да е идеално.

Последният филм съпроводен вече с десетки прозявки беше "The Human Stain" с Антъни Хопкинс и Никол Кидман. Просто не знам какво да кажа за този филм. Почти никакво действие. Никол Кидман си изхранва прехраната като дои крави. Антъни Хопкинс пък е роден в негърско семейство. Някак си не ми се връзва. Ед Харис се появи, но много за кратко. Филмът свършва, както започва без да успея да си обясня какво точно стана. Не се впечатлих. Сега разбирам, че филмът е по книга - ще взема да си я потърся и да разбера какво в крайна сметка стана.

Сега тегля "Dogville" - честно казано, не знам кога ще седна да го гледам - три-часов, малко тип "тв театър", никол кидман минавала през стени (?!), спомените ми от "Танцьорка в Мрака" са легени от сълзи - не съм аз голям фен на този режисъор, но ми е любопитно.

Пералнята спря. Да видим имам ли още пердета или нямам....

[и честит нов блог на zbrox! ]

fan fiction

Благодарение на нещастно стечение на обстоятелствата, включващи липсващ захранващ кабел на едната уредба и на радио антена на другата, за първи път от две години посегнах към старите касетки. И преоткрих една от най-любимите ми групи - James. Най-ценна продължава да ми бъде първата пиратска касетка, която си купих с техен албум - "Laid" - всъщност техния седми подред. За съжаление, първите пет, издадени преди 20тина години, едва ли вече ще открия някъде.

"Laid" съм го слушала толкова много пъти, че при всяка песен ме заливат спомени - първият път, когато ми падна кръвното, връщайки се от плажа, колко се бях изплашила и как ме свестяваха в един магазин; как се разхождам с уокмена из парка около работата на майка, обръщайки касетката отново и отново.

Хубавата новина е, че намерих в дата.бг пет техни албума, които светкавично изтеглих. Лошата е, че James се били разпаднали преди три години. Но пък юни месец ще излезе самостоятелния албум на солиста им Tim Booth. Дано успея да го намеря.

Въпреки че музиката на James е доста светла и жизнерадостна [именно затова толкова ги обичам], най-любимата ми песен е една от най-тъжните им:

I'm so alone tonight
My bed feels larger than when I was small
Lost in memories, lost in all the sheets and all old pillows
So alone tonight, miss you more than I will let you know
Miss the outline of your back, miss you breathing down my neck
All out to get you, once again, they're all out to get you, once again

Insecure, what ya gonna do
Feel so small, they could step on you
Called you up, answer machine, when the human touch
Is what I need, what I need is you, I need you

[James: 'Out to Get you']

easter eggs

Снощи боядисах яйцата за Великден. Знам, че по принцип яйцата се боядисват четвъртък сутринта или събота, но по-добре четвъртък вечер отколкото в петък - колежките ми изпаднаха в шок при мисълта, че мога да реша да оставя заниманието за Разпети Петък - не можело тогава!

Сега двете ми ръце са синьо-зелени сякаш съм гонила яйцата в казани с боя. Като по чудо нито едно яйце не се счупи при варенето (вече се похвалих на колежките, ха-хаа!), но подозирам, че това се дължи не на великите ми готварски умения, а на това, че яйцата ни бяха са доставени директно от кокошка, доказала способността си да снася яйца с тъмни жълтъци и доста твърда черупка. Сега дори ме гложди мисълта дали отвътре се свариха добре - а сега като не се пукна нито едно, няма как да проверя, докато не дойде Великден.

Пробвах разни сложни техники като увиване на яйцето в памук напоен с различни бои, смесване на бои и т.н., но главно ги оставях да си киснат по 10 минути в купичките, докато аз сърфирам в другата стая. И все пак съм доволна от крайния резултат. Сега ако имах цифрова камера, щях да им направя една снимка!

braveheart

Всеки път се удивлявам на факта, че в Борисовата Градина оцеляват и други животни освен домашните кучета разтичали се навсякъде. Днес видях най-смелата катерица в София. На пет крачки от спирката на Орлов Мост, в началото на началото на парка, на първата голяма полянка, тя съвсем невъзмутимо си щъкаше из тревата, пред погледа на 5-6 изумени като мен зрители. Посмота нещо до нея, повдигна го, изгриза го, поогледа се, поразходи се насам натам. Макар че ние не смеехме да мръднем от страх да не я стреснем, други хора си минаваха по алеята без да я впечатлят.

Истинска жива катерица.

Всичко свърши, когато едно малко детенце въоръжено с пръчка се втурна към нея и тя взе разстоянието до дървото с два скока. Не се изкатери до горе, само около метър, колкото да я оставят намира. Просто е за Survivor.

read no more just listen

Определено бих искала да прочета книгата на Lawrence Lessig "Free Culture". Дори прилежно си я свалих на компютъра в директорията books. Но 300 страници...На компютър... Както вече се оплаквах веднъж, ми е страшно трудно да се съсредоточа и да прочета от монитора документ повече от 10 страници. Не мога да свикна и това е - когато се прибера вкъщи и трябва да избирам между "дигитална" книга и нормална книга - абсолютно винаги автоматично избирам нормалната. Единствено с "The Hackers Crackdown" успях да стигна някъде до средата, докато файлът не изчезна от десктопа със смяната на операционните системи.

Но този път има светлина в тунела. Вместо да прочета книгата, ще я изслушам! Дори вече чух въведението - доста бързичко четеше Kevin Marks, но схванах идеята. Доста по-приятно е от взирането в монитора.

silence is gold

Знаех си аз, че не съм родена за многолюдни оживени сбирки. Принципно, желанието ми за socialising намалява в геометрична прогресия с увеличаването на броя на непознати хора около мен. Принципно, желанието ми за socialising намалява в геометрична прогресия с увеличаването на броя на непознати хората около мен. Но пък, @home бях възнаградена зa търпението си с честта да избера сама divx-а за вечерта. Резултатът беше два полузаспали часа с 'The Swimming Pool'. Аз ли имах прекалено различни очаквания, филмът ли беше прекалено сериозен... Ако ми се гледаше филм за взаимоотношенията между жените, щях да си пусна пак "The Hours". Все чаках и чаках и чаках нещо изненадващо и изключително да се случи. С две думи, радвам се, че пропуснахме да го гледаме на кино на филм феста.

Щях да забравя най-голямото си възмущение. Прибирайки се с маршрутката снощи, на около 100тина метра от вкъщи, шофьорът реши да се прави на железен и по едно време в пристъп на безумен relax скръсти ръце зад главата си, докато караше. Само дето не възкликна, "Мамо, виж, мога да карам и без ръце!" Беше тъмно, беше валяло и в маршрутката имаше 5 човека. Искаше ми се да му извия врата.